– Ще стигнем и до доказателствата. Нека караме по ред. След като Гостун и Чака са отстранени, остава само момичето. За да знаете какво прави, пращате собствената си прислужница да ѝ помага. За беда Мария знае повече от колкото очаквате и започва да ви изнудва. Затова се налага да ликвидирате и нея. Отначало ѝ давате пари, колкото да приспите подозрението ѝ, след което я убивате. Издебвате подходящия момент, удряте момичето по главата и го бутате в кладенеца. Бързо, лесно и ефикасно. Мария изчезва и ви остава само Ава.
– И как съм се справила с нея?
– Не сте! Не че не сте опитали. Наели сте няколко души да я нападнат, но тя се е изплъзвала. Накрая използвате Аспар и хората му, пращате карта със знаци на момичето, на която има символа Анищар и сте сигурна, че тя ще дойде. Както и става. Това, което не сте предвидили, е, че Ава е живяло дълго при готите и като останалите им жени е научено да се бие наравно с мъжете. А и помощникът ми се намесва, макар и със закъснение. Всъщност той ви е видял – фигура с качулка, скрита в храстите. Аспар също каза, че поръчителят бил нисък човек с красиви ботуши – от еленска кожа с червени мъниста. Може би са онези в ъгъла – писарят посочи с ръка. – От еленова кожа, с червени мъниста. Това е нещо, което лесно ще се докаже.
– И това е всичко, което имате? – главата на вдовицата се люшна встрани.
– Никак не е малко, нали? Първо са думите на Сеп и Мария. След това е станалото във Филипополис. Когато като се появи Руф, това ще бъде лесно доказано. Признанието, че сте била любовница на Чака. Ботушите, които са видели помощникът ми и Аспар. Но има и още. На мястото, където е била нападната Ава намерих парче от колан. Това ме подсети за нещо друго – Чака е бил обесен на колан. Но този, на който е увиснал, не е бил негов, а на някой друг. Закопчавани са на различна дупка, които съвпадат идеално с тези на коланите на съпруга ви. Няма съмнение – Чака е бил обесен на един от коланите на Гостун. Как е станала това, след като боритарканът вече е бил мъртъв? Не е имало друг освен вас, който да го занесе в къщата му! Това, ще бъде достатъчно за Борис. Напоследък той праща на дръвника за много по-малко! Още повече като разбере, че сте разпродали имуществото си и възнамерявате да бягате. О, да! Продали сте всичко, което притежавате. И искате да ви повярвам, че смятате да се върнете? В Константинопол ще ви приемат с отворени обятия – млада, красива, богата и съпруга на висш български чиновник. Кой знае колко от тайните ни знаете и сте готова да ги дадете на византийците. За щастие, това няма да се случи!
– Напротив! Ще се случи! – Евдокия скочи от стола си. От предишното ѝ поведение не бе останала и следа. – Нима мислиш, че ще оставя да ме завлекат в подземията на двореца и палачите на Борис да ме удушат? Не съм стигнала толкова далеч, за да бъда спряна от някой като теб, писарю!
– Прав съм, нали? За всичко съм прав! – Климент говореше повече на себе си, отколкото на жената пред него. – Толкова много смърт. И за какво?
– За това! – Евдокия вдигна златната си огърлица. – И за това – тя посочи пръстените си. – Не знаеш какво е да си жена във време, когато командват мъжете. Когато има значение дали можеш да въртиш меч, а не да мислиш. Аз съм умна, да. Дори ти си го забелязал! Мога да чета, да пиша на латински и гръцки, да смятам, познавам билките и звездите. Но какво от това? Много рано разбрах, че ми предстои живот, изправена пред печката, въртяща опашка около някой смърдящ на вино мъж, който няма да дава и пукната пара за мен, давейки ме със собствената си тъпотия.Собственият ми баща ми каза колко съжалява, че не съм се родила момче! Тогава можеше да мечтае за постове и облаги. Но момиче? – Евдокия се изсмя. – Кой се интересува от момичето на дребен земевладелец? Без зестра и перспектива? Че и умно на всичко отгоре. Никой не иска такива. И когато майка ми успя да ме уреди в домакинството на Гостун, се зарекох в себе си, че това е шанс, който няма да изпусна!
– Като за благодарност избихте цялото му семейство?
– Това беше начинът! И не съжалявам, че го направих! – вдовицата стисна устни. – Благодарение на уменията си бързо се издигнах. Скоро станах компаньонка на господарката, която нямаше с кой друг да провежда изтънчените си беседи. Господарката Косара – иронично се изсмя Евдокия. – От стар и прославен род. С изискани маниери и висок морал. Ха! Беше толкова възвишена, че не усети как мъжът ѝ сам се намести в леглото ми. Но за него бях просто играчка, забавление, с което да разнообразява нощите си, когато идеалната му жена не е в настроение или не иска да изпълнява прищевките му между чаршафите. Мразех го! Но още повече мразех нея! Имаше всичко, но не го заслужаваше. Да! Аз организирах нападението в полето до Филипополис! Трябва да имаш дързост, смелост и ум, за да направиш подобно нещо. Беше лесно да наема Луп и готите му. Но идиотът не спази уговорката ни. Трябваше да убие и Косара, и дъщеря ѝ, но той не го направи. Предпочете да вземе момиченцето за себе си.
