– Вероятно, за разлика от теб, той е имал сърце – каза писарят.
Евдокия го изгледа злобно.
– Съмнявам се! Предполагах, че ще продаде малката на пазара за роби, но явно не го е направил. С което погуби и двама ни. Или поне себе си със сигурност. След убийството бе съвсем лесно да оплета Гостун окончателно. Първо да го утеша, след това да не го допусна повече в леглото си, ако не ме направи своя законна съпруга.
– Той просто не е имал избор, нали?
– Точно така! Нямаше избор! И всичко си дойде на местата. Най-накрая бях там, където заслужавах да бъда! Как мислиш? Защо Гостун се издигна толкова на високо? Може и да беше верен на Борис, но си беше един стар глупак, няма какво да го крием. Ако не бях аз да му давам съвети и да го напътствам, едва ли щеше да стигне до поста управител на Плиска! Нима мислиш, че можеше да организира заговор като този, който бе замислил с Варнех, ако някой не му казва през цялото време какво да прави? Оставаше ми малко, съвсем малко и щях да седна на трона. Гостун щеше да е владетел и да се прави, че управлява, но аз щях да му дърпам конците. И тогава, тогава, трябваше да се появи тя и да съсипе всичко – Евдокия замълча за миг, колкото да си поеме дъх. – Познах я в секундата, в която я вкараха в залата. Може и да бе пораснала и да се бе променила, но имаше същите очи като на майка си. Нямаше начин да я сбъркам. Главата на Луп след това само ми показа, че малката никаквица знае какво се е случило. Сигурно глупавият гот сам ѝ е разказал всичко. Нямах време за губене. Каузата ми бе застрашена и ако не исках да загубя всичко, трябваше да действам светкавично. Да! Аз разкрих на Гостун връзката ни с Чака. Старият глупак не можеше да повярва, че съм му изневерявала със собствения му заместник. Като се върна вкъщи дойде да ме умолява да не го изоставям. Влачеше се на колене, като някакво куче – старо и улично, което е готова на всичко, за да бъде отново помилвано. Не съм се карала с него – не. Той викаше и се кълнеше като малко дете. Казах му, че всичко е било грешка, че го обичам и ще остана при него. След това пихме виното на помирението. Е, в неговото имаше няколко билки, които да улеснят задачата на Чака.
– А после уби и него?
Евдокия вдигна рамена.
– Нямах друг избор. Той беше заплаха – вдовицата се загледа в пода и поклати глава. – За него ми беше най-мъчно. Харесвах Чака. С непрекъснатото му перчене и желание за живот. И той беше глупак, но хубав и забавен глупак. Както и да е – вдовицата махна с ръка. – Справих се лесно с него. Виж, за колана въобще не съобразих. Бях се подготвила предварително с един от тези на мъжа ми. Това беше може би единствената ми грешка. Но и честно казано, не вярвах, че някой ще се усъмни в мен. Бях нагласила всичко много добре. След което ми останаха само двама – Винех и момичето. Ти ми направи добра услуга, като разобличи чигата и стана причина за смъртта му. Така ми остана само да си разчистя сметките с Ава.
– А Мария?
Вдовицата махна презрително с ръка.
– Малката уличница мислеше, че може да ме изнудва. Предполагам, че не можеше да прости как ѝ отнех Чака. Но той не беше мъж за нея! Мария беше прибрала чашите от стаята ми, след като с Гостун пихме вино. Започна да ми намеква, че едната от тях миришела странно и да ми иска пари. Давах ѝ по малко, докато реша какво да я правя. Беше ми необходима, за да шпионирам Ава и да подготвя следващия си удар. Но накрая стана прекалено сложно, да я държа жива. Не се знаеше кога и пред кой ще проговори Затова я убих – Евдокия сви рамене. – Няма да липсва на никого! За жалост не успях да се добера до момичето. То се оказа по-умно и съобразително отколкото предполагах. След като и последното ми нападение се провали, реших, че повече няма какво да правя в Плиска. Не можех да рискувам Ава да се разприказва, което щеше да стане рано или късно и върху мен да паднат съмнения. А и Константинопол дава много повече възможности. Сам го каза – богата, красива и вдовица на боритаркана на Плиска. Ромеите ще се избият за мен.
– Е, сега това вече няма как да стане.
