— Арес! — провикна се той. Тъмнината попи гласа му като кърпа. — Арес!
— Оох! — възкликна Грегор, по-скоро от изненада, отколкото заради друго, защото внезапно прилепът беше под него и той яздеше, а не падаше в тъмнината.
— Човече, колко се радвам, че се появи! — възкликна Грегор; ръцете му се вкопчиха в гъстата козина на врата на Арес.
— И аз се радвам, че си тук, Горноземецо — каза Арес. — Съжалявам, че трябваше да се спуснеш толкова надолу. Знам, че това ти причинява неудобство, но прибирах светещата ти пръчка.
— Светещата ми пръчка? — попита Грегор.
— Зад теб — каза Арес.
Грегор се обърна и видя зад гърба си слабо сияние. Вдигна миниатюрното си фенерче, което блестеше в козината на гърба на Арес.
— Благодаря! — Светлината го поуспокои.
— Човече, никога няма да познаеш какво стана! Онези хлебарки се появиха в парка и взеха Бутс! Отмъкнаха я направо изпод носа ми! — И изведнъж Грегор страшно се ядоса на хлебарките. — Искам да кажа, какво си въобразяват? Да не са мислили, че няма да забележа?
Арес се отклони надясно и полетя над един хребет покрай едната страна на Водния път.
— Не, Горноземецо, те…
— Е, да не са си мислили, че няма да направя нищо? Все едно, че ще я грабнат и ще побягнат, а аз ще си кажа: „О, ами добре, нека Бутс да се поразходи.
— Не са си мислели това — каза Арес.
— Да не са си мислели, че няма да дойда да я прибера? И ще могат да си я задържат и да си танцуват около нея и да пеят „Хляба опечи” и… — каза Грегор.
— Пълзливците знаеха, че ще ги последваш — успя да вметне Арес.
— Разбира се, че ще ги последвам! И, човече, когато се добера до онези буболечки, по-добре да имат наистина добро обяснение за цялата история. Колко далече сме от тяхната страна? — попита Грегор.
— Няколко часа. Но сега те водя в Регалия — каза Арес.
— Регалия? Не искам да ходя в Регалия! — възрази Грегор. — Заведи ме при хлебарките, и то веднага! — нареди Грегор.
Туп!
Грегор се приземи право по гръб. Арес го беше преметнал върху каменната издатина. Преди Грегор да успее да проговори, прилепът вече беше върху гърдите му и беше впил нокти дълбоко в пухеното му яке.
Лицето на Арес беше само на сантиметри от Грегор. Венците на прилепа бяха оголени над зъбите му в озъбена гневна гримаса:
— Ей, чакай! — възкликна Грегор, стреснат от ожесточеността на Арес. — Какъв ти е проблемът?
— Проблемът ми е, че в този момент страшно много ми приличаш на Хенри — каза Арес.
Сега за пръв път Грегор успя да разгледа хубаво лицето на Арес. Светлината в Подземната страна обикновено беше слаба. А и беше особено трудно да го разгледаш, защото Арес беше дъвсем черен: черни очи, черен нос, черна уста, на фона на черната му козина. Но на прекия лъч от светлината на фенерчето Грегор видя, че прилепът е разярен.
Арес му беше спасил живота, а Грегор го беше спасил от изгнание, което щеше да означава сигурна смърт. Бяха обвързани в съюз и се бяха заклели да се бият до смърт един за друг. Но никога не си бяха разменили повече от няколко думи. Докато Арес се взираше гневно в него, Грегор си даде сметка, че не знае почти нищо за прилепа.
— На Хенри ли? — попита Грегор, защото не се сети какво друго да каже.
— Да, на Хенри. Предишният ми съюзник. Нали помниш, оставих го да се размаже в скалите, за да ти дам повече време — каза Арес почти саркастично. — А точно сега се чудя дали не е трябвало да оставя и двама ви да паднете, защото също като Хенри ти си останал с впечатлението, че съм ти слуга.
— Не, не съм! — възрази Грегор. — Виж, там откъдето идвам, дори нямаме слуги. Искам единствено да намеря сестра си!
— А аз се опитвам да те заведа при нея колкото мога по-бързо. Но също като Хенри ти не ме слушаш — каза Арес.
Грегор трябваше да признае, че беше вярно. Прекъсваше Арес всеки път, когато прилепът се опитваше да му каже нещо. Но не му харесваше да го сравняват с Хенри. Изобщо не приличаше на онзи предател. И все пак може би наистина се беше държал малко грубо.
— Добре, извинявай. Бях ядосан, а трябваше да те изслушам. Сега ми слез от гърдите — каза Грегор.
— „Слез ми от гърдите”… още нещо да кажеш? — рече Арес.
