Грегор се обърна и побягна.
— О, направо върхът! — възкликна той. — Те пък какво правят тук? — Бутс беше отвлечена от хлебарките. Беше намерил един техен крак. Но какво правеха долноземски плъхове толкова близо до повърхността на земята?
Е, това беше нещо, което трябваше да разгадае по-късно, защото в момента си имаше по-големи проблеми. Плъховете го настигаха, и то бързо. Опита се да измисли план, но не му хрумна нищо. Не можеше да ги надбяга; не можеше да се катери по-бързо от тях; и със сигурност не можеше да ги надвие с двайсетсантиметровите им зъби, остри като бръснач нокти и…
— Ъх! — Блъсна се в нещо твърдо. Ударът беше високо в корема и му изкара въздуха. Изпусна фенерчето, но докато то падаше в празното пространство, Грегор разпозна кръглия каменен отвор, през който Арес се беше проврял, за да ги доведе у дома. Някъде далече, далече долу се простираше огромният подземен океан. Водният път.
Без да мисли, Грегор преметна крак през отвора и се спусна вътре. Пръстите му се вкопчиха в ръба, докато краката му се люлееха свободно.
„Може би плъховете няма да ме видят тук вътре”, помисли си той и веднага разбра колко глупаво е постъпил. Плъховете нямаха нужда да виждат нищо. Ориентираха се чрез невероятното си обоняние. Така че това, което щеше да е съвсем прилично скривалище, ако го преследваха хора, беше напълно безполезно, ако се опитваше да се измъкне от плъхове.
Да, вече бяха тук. Чу как драскат с нокти по камъка, а после спират задъхани и объркани.
— Къде изчезна тоя? — изръмжа единият.
— Представа си нямам — каза другият.
За няколко мига Грегор не чуваше нищо, освен биенето на собственото си сърце. После пак се разнесе гласът на втория:
— О-о, дали не се крие?
И точно тогава започнаха да се смеят. Беше противен, дрезгав смях.
— Излез, излез, където и да си! — каза първият глас и плъховете пак избухнаха в смях. Грегор не можеше да ги види, но беше почти сигурен, че се търкаляха по земята.
Имаше две възможности. Да се изкатери обратно навън и да се изправи лице в лице с плъховете в непрогледен мрак или да скочи в тъмното и да се надява по някакво чудо някой долноземски съгледвач да го намери, преди да се удави или да се превърне в нечия вечеря.
Опитваше се да прецени шансовете за оцеляване. И в двата случая бяха много малки. И в двата случая вероятността да намери Бутс и да я отведе у дома беше…
— Скачай, Горноземецо — измърка един глас. За секунда си помисли, че са плъховете, но не беше възможно, защото те още се смееха, а и гласът не приличаше на техните. Приличаше на…
— Скачай, Горноземецо — повтори гласът и този път плъховете също го чуха. Усети, че хукват към него.
— Убий го! — изръмжа първият и когато почувства горещия му дъх върху пръстите си, Грегор спря да разсъждава и се пусна.
Чу стърженето на нокти по каменната издатина, в която се беше вкопчил само преди миг, както и залп от непознати ругатни.
После го завладя отвратителното усещане за свободно падане през пространството. Беше падал така два пъти преди: веднъж — когато се беше спуснал след Бутс през решетката в пералното си помещение, и втори път — когато беше скочил в огромна бездна, докато се опитваше да спаси баща си, сестра си и приятелите си. „Това” помисли си той, „е нещо, с което никога няма да свикна”.
Къде беше Арес? Това, което бе чул, беше гласът на Арес, нали? За секунда Грегор реши, че само му се е сторило така, но после си спомни, че плъховете също бяха реагирали на звука.
