— Знам, синко. Грегор… обичам те. — Гласът на баща му трепереше. — Да се пазиш.
— Ще се пазя. И аз те обичам. Доскоро — каза Грегор.
— Доскоро — прошепна баща му дрезгаво.
И после Грегор се спусна в дупката. Пъхна телефона в единия си джоб и извади ключодържателя от другия. Включи фенерчето и се изненада колко силна е светлината му. Дръпна каменната плоча на мястото ѝ и заслиза по дълго, стръмно стълбище.
Когато стигна долу, спря и затвори очи за минута, като се опитваше да си представи пътя, по който се върна миналото лято. Тогава летяха на гърба на голям черен прилеп на име Арес, който бе негов клетвен съюзник. В Подземната страна човек и прилеп можеха да си дадат обет и да се закълнат винаги да се закрилят взаимно, независимо колко отчаяно е положението. Тогава двамата се наричаха „клетвени съюзници”.
Арес беше върнал Грегор, Бутс и бащата на Грегор от Подземната страна, беше ги оставил в подножието на стълбите и се беше отправил на… надясно! Грегор беше почти сигурен, че е било надясно, затова затича натам.
Тунелът беше студен, влажен и пуст. Беше построен от хора — обикновени хора, не бледите долноземци с виолетови очи, които беше срещнал дълбоко под земята, — но Грегор бе сигурен, че жителите на Ню Йорк отдавна са го забравили.
Лъчът на фенерчето му освети една мишка и животинчето хукна ужасено. Тук долу не достигаше светлина. Тук долу не слизаха хора. Какво правеше той тук долу?
„Не мога да повярвам”, помисли си Грегор. „Не мога да повярвам, че трябва да се върна… там долу!” Обратно в странната тъмна земя на гигантски хлебарки и паяци и — най-страшното от всичко — плъхове! Мисълта да види някое от онези двуметрови, злобно ухилени, зъбати създания го изпълваше с ужас.
Леле, на майка му нямаше да ѝ хареса това.
Миналото лято, когато най-после се прибраха вкъщи късно една нощ, тя едва не се бе побъркала. Първо двете ѝ изчезнали деца се появяват с изгубения си баща, който едва може да ходи, а после всичките сядат и ѝ разправят някаква фантастична история за страна на километри под земята.
На Грегор му беше ясно, че отначало тя не им повярва. А и кой би повярвал? Но не можеше да се престори, че не чува какво бърбори Бутс.
— Го’еми бубо’ечки, мамо. Аз ха’есва го’еми бубо’ечки! Ние ходим язди! — разказваше Бутс, докато подскачаше щастливо на скута на майка си. — Аз язди пи’еп. Ге-го язди пи‘еп.
— Да не си видяла плъх, малката ми? — попита тихо майка ѝ.
— Плъх лош — каза Бутс намръщено. И Грегор си спомни, че беше чул хлебарките да казват точно това за плъховете. Те бяха лоши. Много лоши. Е, повечето от тях…
Бяха разказали историята три пъти, засипвани с настоятелни въпроси от майка му. Бяха ѝ показали странните си дрехи от Подземната страна, изтъкани от грамадните паяци, които живееха там. А и другото доказателство беше баща му, белокос, треперещ, измършавял.
Призори тя беше решила да им повярва. Минута след разсъмване вече беше долу в пералното помещение, като ковеше, завинтваше, лепеше, правеше всичко по силите си да запечата решетката, през която бяха пропаднали всички те. Двамата с Грегор избутаха една сушилня пред решетката. Не достатъчно, за да привлече особено внимание. Но достатъчно, за да не може никой да я достигне и да я отвори.
После им забрани да припарват до пералното помещение. На никого не беше позволено да слиза там, по никакъв повод. Така че веднъж седмично Грегор ѝ помагаше да занесе прането на цели три пресечки от тях, където имаше обществена пералня.
Майка му обаче не се беше сетила за този вход в Сентрал Парк. Нито пък той. Досега.
Тунелът се разклони. Той се поколеба за минута, а после тръгна наляво с надеждата, че това е правилната посока. Докато подтичваше, тунелът се промени. Тухлите свършиха и започнаха естествени каменни стени.
Грегор слезе по последното стълбище. Беше издялано от истински камък. Изглеждаше много старо. Предположи, че сигурно е построено от долно-земците преди стотици години, когато са започнали спускането си, за да създадат нов свят дълбоко под земята.
Тунелите правеха завой след завой и скоро Грегор загуби ориентация. Ами ако сега се луташе в някакъв лабиринт от тунели, докато хлебарките отнасяха Бутс в съвсем друга посока? Ами ако беше направил погрешен завой още на стълбите… ами ако… не, ето! Фенерчето му спря върху нещо червено на земята и Грегор вдигна втората ръкавица на Бутс. Тя все ги губеше. За щастие.
