– Този поход взе да ми омръзва – Борис се протегна и се взря в един от маншетите на кожената си куртка. – Омръзна ми да спя на твърдата земя и да ям сух хляб и зле изпечено месо. Да нося едни и същи дрехи, да не мога да се изкъпя и да не знам какво ще ми донесе идващият ден. Имам нужда от промяна. От нещо, което да развесели душата и да отпусне тялото ми.
Климент извъртя очи. Едва ли можеше да се каже, че князът спи на земята и се храни като прост войник. Имаше на разположение шестима готвачи, а в шатрата му се издигаше легло с балдахин.
– Но сега най-после враговете ми са разгромени! – провикна се Борис. – Гарваните кълват месата им, костите се белеят в полетата и никой не смее да не се преклони пред властта ми. И въпреки това се чувствам неспокоен! Мисълта за Иратаис не ми дава мира.
– Иратаис е мъртъв, господарю!
– Но последователите му не са! – князът удари с юмрук по масата – Колко от тях се спотайват в дупките си, чакайки да се появи някой, който да тръгне срещу мен, за да го последват? Някой като Вардан? Мислиш ли, че не виждам очите, които ме гледат от сведените им глави? Пълни с омраза и гняв! Мислиш ли, че не чувам виковете, които ме обвиняват за предател, когато минавам по улиците на някой град? Мислиш ли, че не усещам желанието им за мъст? Колкото повече ги преследвам, толкова по-коварни и вероломни стават те – гласът на Борис набираше сила, лицето му почервеня. – Колко от тях тайно се кланят на Тангра и го молят за смъртта ми? Колко от колобарите[10] са избягали в горите и са се скрили в планините, за да правят магии, та да се разболея и умра? Колко се правят на хрисими християни, докато заговорничат и плетат интриги? Колко?
Климент повдигна безпомощно рамене, незнаещ какво да отговори. Зад него Руф се размърда в сенките, подрънквайки с оръжията си.
– Заобиколен сте от хора, които са ви верни, господарю! – обади се Еспор. – Всички склониха глава пред властта ви и приеха Христос за свой Бог. Тези, които не го направиха, са мъртви! Няма от какво да се страхувате. Последователите на Тангра са прогонени, от колобарите нито един не е останал на свобода.
– Така е! Но предателството тлее, стаено в сенките, чувствам го! Питай Руф да ти каже какво се е случило в готските племена. Вдигнали са се на бунт и са избили водачите си. Аз поне в това отношение засега съм късметлия – Борис се усмихна и за първи път погледна към писаря. – Какво носиш? Овнешка яхния? Любима ми е! Дай да я опитам.
Князът се пресегна и взе вдигащата пара купа, извади от кесията на пояса си резбована костна лъжица и шумно започна да сърба.
– Люта и гъста! Точно както я обичам! Затопля стомаха и прочиства кръвта – Борис разбута пергаментите и постави купата на масата. – Казвам ви съвсем честно – радвам се, че това преследване свърши! Уморих се да избивам предатели и да подскачам при всеки шум. Но както каза Еспор, заобиколен съм от верни хора, на които мога да разчитам, а враговете ми са мъртви.
– Значи се прибираме в Плиска? – Климент се постара надеждата да не проличи в гласа му.
– Не! Работата е добре започната, но трябва да бъде доведена до край. След това ще си почина за около месец в двореца си в Сердика. Още не ми се връща в Плиска.
Писарят тихо изстена. Значи това влачене нямаше да има край.
– Но вместо мен, в Плиска ще се върнеш ти! – Борис се изсмя на учудената физиономия на Климент. Зад него Еспор също се ухили.
– Аз ли, господарю? Защо?
– Нещо нередно се върши в столицата ми. И няма да престъпя прага ѝ, докато не разбера какво е – Борис се усмихна мрачно. – Боритарканът Гостун е мъртъв. Заместникът му Чака също.
– Мъртви? – писарят знаеше какво да каже. – Но как?
– Така! – князът щракна с пръсти. – Гостун е давал вечеря за големците в града. Не ме питай защо, не знам – махна с ръка Борис. – В разгара на пиршеството се появили войниците на чигата Симеон. Знаеш го, заедно с Винех отговаря за крепостните стени и Вътрешния град. Водели със себе си момиче, което искало да влезе в двореца. Но не можело да обясни защо – говорело език, който никой не разбирал. Момичето носело жълта кожена кутия. В нея имало отрязана глава.
