В затвора за големци, посетителите също бяха важни хора, с които трябваше да се внимава. Както и със самите затворници. Винех вече бе ставал свидетел на това, как тези, които лежат в килиите, излизат на свобода и затварят в тях пратилите ги там.
Чигатът опъна кожената си куртка, изпъчи рамене и с широк замах отвори вратата на кулата. От предишния му страх не бе останал и помен.
– Аз съм пратеник на княза! Мога да влизам и излизам където пожелая! Или искате да ви арестувам и да ви натикам в собствените ви килии?! – Винех разпозна гласът на Климент.
Чигатът харесваше писаря. Харесваше бързия му ум, логичността на въпросите му, неподкупността му и разбира се възможността покрай него да се издигнеш бързо нагоре. Самият писар бе пример за това, как човек, стига да притежава необходимите качества и знае как да ги използва, може да стигне до подножието на самия трон.
– Винех! Ти ли командваш тук?! – Климент наистина се бе ядосал. Лицето му бе зачервено, ръката му с пръстена на владетеля още бе вдигната във въздуха. Близо до него, опитвайки се да изблъска напиращите да ги спрат войници, стоеше помощникът му Корсис. Винех го изгледа внимателно. Знаеше, че с него шега не бива.
– Кажи на хората си кой съм, защото явно не признават дори пръстена на княза! – провикна се отново Климент.
Трима едри войници, облечени с нови ризници, кожени ботуши и мечове бяха заобиколили писаря и помощника му. Единият носеше дебела верижка със златен кръст, която се полюшваше на гърдите му, другият стискаше кинжал със сребърна дръжка, под шлема на третия се подаваше везана ленена кърпа. И тримата се хилеха безцеремонно на Климент, без да се впечатляват особено от пръстена, който показва.
Чигатът наруга подчинените си и ги отпрати. След което предложи по чаша вино като извинение.
– Нямам време за приказки! – отсече ядно писарят. – Тук съм, за да видя непознатото момиче по заповед на княза! Имам достатъчно работа за вършене, за да ми пречат собствените ни войници.
– Прав си! Подобно поведение е недопустимо – Винех завъртя очи. – Ако искаш още днес ще ги накажа. Ще ги изпратя да патрулират по оградата на Външния град или да почистват стари оръжия. Но трябва да ги разбереш. Много внимаваме с посетителите тук. В килиите лежат важни личности и сигурността им е на първо място.
– Постъпи както искаш. Те са твои подчинени, не мои – писарят махна с ръка. – Сега просто ми покажи момичето.
– Ела – чигатът тръгна по един от страничните коридори. – Дано успееш да изкопчиш нещо от Аврора[12]. Мъчим се с това момиче повече от седмица, но никой не разбира какво говори. Пълна дивачка!
– Как тогава си разбрал, че се казва Аврора?! – сряза го Климент.
– Не съм разбрал! Така я кръсти един от войниците. По цял ден виси на прозореца и гледа слънцето. Чака изгрева с нетърпение. Но по-добре ела, сам ще се убедиш.
Чигатът ги поведе по един от коридорите. Проходът тънеше в мрак, осветяван единствено от малките бойници покрай които минаваха. От тавана висяха паяжини, миришеше на мухъл и нечистотии, от камъните лъхаше студ. Макар и за важни особи, затворът в крепостта на Вътрешния град не бе приятно място.
Килията, в която бе настанена непознатата, бе малка, влажна и тъмна. В единия ъгъл имаше дървен нар с нахвърляна върху него слама. Под малко решетъчно прозорче стояха паянтова маса и стол. На една от стените висяха тежки ръждясали халки.
В ъгъла на леглото, обгърнало коленете си с ръце, седеше момиче или по-скоро млада жена. Краката ѝ бяха боси и мръсни, ръцете с почернели нокти, сплъстената ѝ коса тежко падаше на мазни кичури около главата. Дрехите на Аврора бяха раздърпани и захабени, по лицето ѝ още личаха стари следи от синини и рани. Момичето се сви още повече при отварянето на вратата, гледайки подозрително новодошлите. Мръсно, босо и раздърпано, свито върху леглото в каменния ъгъл на килията, то приличаше на малко птиче в клетка, тъгуващо за синьото небе.
Следвайки порива си, писарят се наведе напред и хвана ръцете на непознатата.
– Не се бой – каза той. – Няма да ти сторя нищо лошо.
Изведнъж му се прииска да сграбчи момичето в прегръдките си и да го увери, че не я заплашва нищо, че всичко ще бъде наред, а той ще я пази. Безпомощна и объркана, Аврора му напомняше за самия него, преди толкова много време. Тогава, след пожара, изпелил дома му и погубил родителите му, един друг човек се бе навел над малкия Климент, бе стиснал ръцете му и бе обещал да го пази. После го бе отвел. За негов късмет, това бе Борис, синът на тогавашния хан Пресиян. По настояване на престолонаследника, Климент бе настанен да живее в кухните на двореца и да играе с децата на боилите и самия Борис. Скоро се разбра, че момчето не се интересува от битки, мечове и коне, като останалите си връстници, но за сметка на това се справя с лекота с всички сметки и обича да чете. Дори списъците с покупки, които се носеха в складовете на кухните. Климент се научи да чете и да пише, първо на гръцки, след това и на латински, можеше да запаметява дълги текстове и да ги възпроизвежда без грешка. Любимото му занимание бе да стои в краката на престолонаследника, докато той и останалите момчета се потяха на уроците по математика, логика и реторика и да попива всяка дума. Цял един нов свят се разкри пред очите на малкия сирак. Свят, който му се виждаше много по-интересен от надбягването на арената и дуелите с тренировъчни мечове. За битките можеше да се научи много повече от свитъците, отколкото в прашния двор на двореца. За съжаление свитъците бяха малко. И Климент бе принуден да следва по петите гръцките учители на престолонаследника, молейки ги да му разкажат още нещо за Ахил, Александър Македонски или Цезар. Талантът му не остана незабелязан и след като поотрасна, Климент беше изпратен в Магнаурската школа, най-великото училище в света. Там дарованията му разцъфнаха и намериха истинското си призвание и място. С дни можеше да седи в слънчевата библиотеката, да чете и преписва истории от Александрия, Мемфис, Спарта и Тива, да следва мисълта на Анаксагор, Сократ или Платон, да попива тайните на математиката от Талес, Питагор и Архимед. Но най-много обичаше да се разхожда из сводестите прохладни коридори с учителя си Лъв Граматик