– И това беше всичко?
Винех кимна.
– Чака стоеше над Гостун с меч в ръка и го гледаше с широко отворени очи. Капките кръв се стичаха по острието и падаха върху мрамора на пода. Кап, кап, кап... – Чигатът потръпна, сякаш искаше да прогони спомена. – Чака не очакваше да победи. Всъщност не знам какво въобще е очаквал. Не знам и колко стояхме така. Секунда или две... Видя ми се като час. Накрая вдигна очи, хвърли оръжието си на пода и тичешком избяга от залата. Опитах се да го задържа, но той се отскубна и ми извика, че ще говорим сутринта, защото има важна работа. После научих, че се е самоубил. Обесил се на собствения си колан – чигатът надигна чашата си, за да прикрие колко е развълнуван.
– И през същата нощ Агоп е бил убит?
Чигатът кимна.
– Защо?
– Нямам представа! Не се бъркам в работата на свещениците. Нито ги разбирам, нито искам да ги разбирам и да имам нещо общо с тях. Нито с българските, нито с византийските. Особено c гръцките. От устата им се лее отрова и за мен всички до един са шпиони на Михаил. Но това не е лъжица за моята уста. Ако князът е решил да ни прави християни – добре, нека бъдем християни. Все ми е едно на кой Бог ще се моля, преди да вляза в бой, стига да ми помага. Надявам се и Чака да се е помолил, докато си е надянал клупа.
– Ами ако ти кажа, че е бил убит? – писарят внимателно наблюдаваше Винех, който се задави с виното си. – Ако ти кажа, че не е сложил сам край на живота си?
– Убит! – военният скочи на крака, но се овладя и седна отново. По челото му избиха ситни капки пот. – Истина ли е това?
Писарят кимна.
– Но кой го убил? И защо?
– Ти ми кажи!
– Знаех си! – Винех хвана главата си с ръце и я стисна силно, след което удари с юмрук но масата. – Знаех си! Знаех си, че не може да се е самоубил! Ако е смятал да слага край на живота си, защо ми каза, че ще се видим на сутринта?
Писарят кимна отново.
– Ако си му бил истински приятел, трябва да ми помогнеш да открия убиеца му. Кажи ми всичко, което знаеш.
– Чака имаше доста врагове – веднага заговори Винех. – Такива, които бе изместил по пътя си, други, които му завиждаха за славата и богатството, но най-вече, свързани с любовните му авантюри. Няма да си кривя душата – беше развратник и не се спираше пред нищо, когато решеше да има някоя жена. Нямаше значение дали е омъжена или обвързана по друг начин. Ако му харесаше, трябваше да я има на всяка цена. За него това беше нещо като лов – да докаже, че може да има всяка, която поиска. Обикновено бързо им се насищаше и ги изоставяше, за да подгони друга. Някои го обичаха, други се блазнеха от властта му, трети просто ги беше страх от него, на четвърти плащаше. Разтури не едно и две семейства. Мнозина му имаха зъб.
– Кой точно?
Чигатът разпери рамене.
– Ще ми трябва цял ден, за да ги изброя. Вечно имаше някой. Пращаха му заплашителни писма, опитваха се да го убият. Няколко пъти се измъкна на косъм. Стрела, която не улучва целта, патрул, който го спасява в последния момент, удар с нож, който не попада в целта. Повтарях му да се пази и да спре е похожденията си, но той само се смееше. Казваше, че ако трябва да умре заради жените, е готов да го направи – чигатът замълча. – Значи все пак нечий съпруг или брат е успял да го докопа... Но как го е накарал да се обеси?
– Ще ми се да знаех – Климент се изправи и сложи ръка върху рамото на събеседника си. – Ще говорим отново, Винех. Помисли за още нещо, което може да ми бъде от полза. Ако се сетиш за каквото и да е, не се притеснявай да ме потърсиш по всяко време на деня. Опитай се да направиш списък на тези, които са имали най-голямо основание да мразят Чака. Сега те оставям. Ще проверя как се е настанала Аврора, след което ще посетя вдовицата на Гостун. Може би тя ще ми каже нещо повече.
Винех механично кимна с глава, загледан в чашата си с вино.
– Аз ще разбера кой е виновен за смъртта на Чака! – зарече се той. – Ще разбера кой е, ще го намеря и ще го убия!
Улиците на Вътрешния град бяха пълни с народ. Подмамени от хубавото време, мнозина бяха излезли на пазар или просто да се порадват на лъчите на пролетното слънце. Багаини с кожени жакети и куртки вървяха заедно със съпругите си с тънки вълнени туники, извезани с цветя и животни. След тях подтичваха слугини с кошници, които се закачаха със стражите и се смесваха с калфи, понесли на главите си дървени тепсии с гевреци, питки и пирожки. Продавачи на вода и кумис, месари, търговци на риба, мед и зеленчуци, викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Слънцето бе изсушило калните улици, боклукът бе събран на купчини по ъглите, от страноприемниците се носеха вкусни миризми.
