И въпреки всичко с удоволствие би пуснал стрела в сърцето на писаря. Мразеше протежето на Борис и знаеше, че рано или късно ще подгони и него. Помощникът му вече бе разпитвал и бе убил двама от прекупвачите, с които въртеше част от сделките си. Въпрос на време бе да надушат следата му.
Батой изцъка отново с език и прокле Гостун. Трябваше да побърза и да използва отсрочката, която има.
"Нищо – помисли си разбойникът. – Плиска е несигурен град, по улиците на който на всеки може да се случи злополука. Едно бързо мушкане с ножа и писарят няма да го има, а проблемът ще бъде разрешен!"
* * *
Чигатът Винех обичаше да стои в кулата на затвора на крепостта. Малка, кръгла и добре подредена, с тежка дъбова врата, обкована с метални листове и железни пирони, с тесни бойници и висок таван, тя му даваше чувство на сигурност.
Винех бе непрекъснато нащрек. Бе се издигнал високо за син на дърводелец. Чигатът знаеше, че мнозина му завиждат и само чакат да сбърка, за да му забият нож в гърба.
Чигатът се прояви в походите на Борис и макар те да завършиха безславно, доказа, че е човек, на който може да се разчита. При нападението в Моравия именно той бе този, който защити шатрата на княза в решителния момент. Предвождайки малък отряд стрелци, Винех се появи точно навреме, за да окаже помощ на оредяващата охрана на владетеля и да му помогне да се измъкне невредим от бойното поле. Още там, след края на битката, Борис го произведе в чигат и го зачисли към гарнизона на Плиска.
Винех се доказа достоен за благоволението, което получи. Вършеше съвестно работата си, никога не се оплакваше и започна бързо да напредва. В страховитата нощ на бунта на Иратаис и останалите боили срещу покръстването, чигатът бе един от тези, които вървяха след княза при рискованото му излизане от крепостта. Тогава Винех заложи на карта живота си, но се оказа, че това не е било напразно. Преди да замине да преследва враговете си, Борис го направи заместник на варнеха Самуил и главен отговорник за сигурността във Вътрешния град. Пред Винех се откри нова чудесна възможност. А и варнехът вече не беше първа младост. Но бързият му възход не остана незабелязан. Мнозина от боилите бяха недоволни, че той напредва за сметка на синовете им, които според тях трябваше да се издигат по право.
"Е, сега поне Борис разчисти повечето от тях!" – злорадо си помисли Винех и стисна дръжката на меча си. – "А тези, с които не успее да се справи той, ще се заема аз!"
Чигатът пое с пълни гърди свежия пролетен въздух и се загледа през прозореца. В далечината се виждаше насипът на Външния град, дървената ограда и кулите от двете страни на вратата. Трябваше да отиде да провери какво става там. Войниците имаха навика да се отпускат и да стават немарливи, ако не ги инспектира редовно. Но точно сега не му се ходеше на проверки. Главата му бе пълна с мрачни мисли, в душата му бе неспокойно. Струваше му се, че по ъглите дебнат сенки, които само чакат да им обърне гръб, зa да се нахвърлят върху него с дългите си криви пръсти.
Защо веселият и надменен Чака, се бе обесил? Как приятелят му, мислещ само за вино, жени и бижута, бе посегнал на живота си?
Винех не можеше да разбере това. Нещо се бе случило. Нещо, което може би заплашваше и него.
Чигатът почувства как страхът го изпълва, раменете му се разтрепериха. Имаше много неща, от които да се бои. И смъртта бе само едно от тях. Опита се да се овладее, хвана се с една ръка за масата и огледа стаята. Тук поне бе в безопасност. Нямаше от какво да се страхува.
В същия момент от коридора се разнесоха викове. Някой се караше с войниците му, стъпките и гласовете приближаваха.
Винех се изправи и се опита да се овладее. Не можеше да си позволява подобни размеквания. Трябваше да се стегне и да види какъв е този шум. Затворът във Вътрешния град не беше за обикновени престъпници. Тук заключваха провинили се багаини, боили или военни, които чакаха милостта на хана.
"Князът! Князът!" – поправи се веднага на ум Винех. Не можеше да свикне с новата титла на Борис. А трябваше, ако искаше да продължи да се ползва с благоволението му.
