Бършейки мокрото си чело, вслушвайки се във всеки звук, който идваше зад стената Климент остана облегнат на вратата докато дишането му не се успокои и не се убеди, че повече нищо не го заплашва. Накрая, оглеждайки се на всяка крачка, бавно пое към собствения си дом.
Корсис спеше и хъркането му огласяше къщата. На масата бяха оставени паница с месо в сос и парче хляб, покрити с тънка ленена кърпа. До тях имаше и кана с вино.
Въпреки приготвената храна, писарят се почувства разочарован. Беше се надявал да обсъди с Корсис случилото се през деня и да му разкаже за нападението. Говоренето му помагаше да формулира мислите си по-ясно, а и младежът задаваше въпроси, които насочваха разсъжденията му в нова посока.
Климент въздъхна и седна пред масата. Храната му се стори безвкусна и изстинала, виното кисело, помещението студено. Наметна се с един от елеците си, изяде месото, отопи соса с хляба и изпи виното. След което се съблече и безшумно се мушна в студеното легло, зави се до брадата и се загледа в тавана. Чувстваше се самотен, тъжен и уморен. Какво ли правеше Ирина? Византийката му бе обещала да се върне, но дали още го помнеше? Дали бе разбрала, че е открил убиеца на баща ѝ?
Нападението го бе разтърсило повече от колкото предполагаше. Следващия път можеше и да не извади късмет. И тогава щеше да лежи в някоя тъмна уличка, а кръвта му да изтича върху камъните като на убития просяк. Щяха да го намерят, както бяха намерили Агоп, а Борис да натовари някой друг да разследва смъртта му. Чудно, кой ли щеше да е това? Дали Еспор? Или Самуил?
Климент скочи и се загърна с одеялото. Колкото и да бе изморен, не можеше да заспи.
Върна се обратно в кухнята и си наля нова чаша вино от бъчонката в ъгъла. Какво бе казал Александър?
Че всичко е започнало след появата на момичето с жълтата кутия. Тя може и да не беше пратена от дявола, но със сигурност се бе превърнала в катализатор на последвалите събития.
Щеше да започне от нея и да кара поред. Да разбере защо са се скарали Гостун и Чака. Защо боритарканът се е оставил да го убият. Кой е обесил заместника му. Останалото щеше да се нареди от само себе си.
Изпълнен с решителност, писарят допи виното си и остави чашата на масата. След това се върна в кревата, зави се през глава и веднага заспа.
* * *
Батой придърпа още по-високо яката на дългата си плъстена куртка и се огледа. Улиците бяха тъмни и пусти, но разбойникът не искаше да рискува. За главата му бе обявена награда и той много внимаваше, когато се промъква в града. Нямаше как да го избегне. Ако искаше да поддържа добра връзка между хората си в Плиска и извън нея, подобни пътешествия бяха задължителни.
Беше взел предохранителни мерки и дори и да се натъкнеше на патрул, нямаше от какво да се притеснява. Ако все пак войниците излезеха неразбрани или прекалено съобразителни, бе скрил под дрехата си къс меч и кама. Не се съмняваше, че ще успее да се справи с всяка ситуация.
Разбойникът се намръщи и намести кожената маска на лицето си. Не бе очаквал в кервана, който причака сутринта, да налети на писаря на княза и помощника му. Двамата добре го изиграха!
Батой ядно цъкна с език и стисна дръжката на меча. Може би все пак не трябваше да оставя Климент да се измъква жив. Беше чувал на какво е способен писарят и не му се искаше да му диша във врата. Може би трябваше да го убие, скрит между дърветата и да рискува да понесе последствията от това!
Разбойникът въздъхна. Знаеше, че няма как да го направи. В това отношение Климент бе прав. да го убие значеше сам да си подпише смъртната присъда.
Борис нямаше да прости подобно нещо. А и без това имаше достатъчно други проблеми. Бе се забъркал в неща, които можеше да се окаже, че не са лъжица за неговата уста. Особено след като идиотът Гостун се бе оставил да го убие собственият му заместник. Трябваше да внимава. Много да внимава. Залогът бе огроменживотът му. И власт! Много власт, пари и слава!
Батой премигна. Не трябваше да се самозабравя. Гостун бе мъртъв и нещата се бяха променили. Планът се обърка, но той винаги имаше поне още един в резерва.
