Корсис вдигна рамене.
Търговецът, от който ги взех, едва ли има нещо против. Пък и мисля, че са добре вложени.
– Какво искаш? – попита отново едрият и мушна ръката си под масата – Не ни губи времето, да не пострадаш!
– Ще го кажа ясно – отговори Корсис. – Обичам да залагам и да пия! Не отказвам и женската компания. Животът е кратък и сега е моментът да му се насладя. Заплатата не ми стига. И чигатът ми е много строг. Омръзна ми да обирам закъснели минувачи. Накрая ще ме хванат и ще ми отрежат главата, което честно казано не ме устройва. Искам да се заема с нещо по-голямо, което да си струва риска.
– И защо мислиш, че можем да ти свършим работа?
– Защото се надявам да ме свържете с Батой! – Корсис се отпусна назад, протегна ръка и бавно извади ножа, скрит в ботуша си. Споменаването на името на разбойника криеше опасност. – И ако обичаш, извади си ръката над масата. Каквото и да държиш там, едва ли ще има нужда да го използваш.
Двамата мъже се спогледаха, но едрият вдигна ръцете си и показа, че в тях няма нищо.
– Много високо се целиш! До Батой се стига трудно. Никой не може да каже кога е в града. Освен това той избира хората си, не те него – дребният се ухили и показа ред развалени зъби. – Но може да поръчаш още вино, да потръгне разговорът. Все ще измислим как да решим проблемите ти. Хора сме, трябва да си помагаме.
Корсис се обърна да викне кръчмаря. И сгреши.
Едрият светкавично бръкна под наметалото си, извади от там примка и я метна. Дребният скочи от мястото си, измъкна къс меч и се хвърли напред. С абсолютна точност примката падна на врата на Корсис. Едрият рязко дръпна, но помощникът на писаря се хвърли към него през масата. В същия миг мечът на дребосъка се удари върху облегалката на стола му и я раздроби на парчета.
Корсис се изтърколи през масата, блъсна се в изненадания си противник, който не бе очаквал подобна атака и заби ножа си в сърцето му. Мъжът изхриптя, опита се да хване противника си, но само размаха ръце и се свлече на пода. Младежът не го изчака да падне, а мигновено се завъртя, грабна тежката калаена кана до половината пълна с вино и я разби в слепоочието на дребосъка, който рухна на земята.
Задъхан Корсис грабна меча му и с все още висяща примка на врата се обърна към помещението.
– Ако някой мръдне, ще го убия! Искам да виждам ръцете на всички! Това се отнася особено за теб, кръчмарю! – задавено извика той, наведе се, взе оставената до масата кожена торба и плъзгайки се покрай стената излезе.
Известно време нямаше да се отбива в "Глиганската глава".
* * *
Презвитер Дориян се облегна на рамката на вратата и се загледа към двора. Късното есенно слънце огряваше изсъхналата трева между лехите с билки и зеленчуци, засадени покрай стената на ниската ограда. Свещеникът бе закупил имота евтино – разнебитената стара къща с голям двор около нея. Постройката бе издигната така, че всъщност гърбът ѝ бе част от стената на Външния град. Отначало вложи малкото пари, които имаше, след това му помогнаха и някои от богомолците, пред които проповядваше. Правеше го със страст и вяра, които привличаха към него много от последователите на Христос.
От малък Дориян искаше да стане свещник. Всички в семейството му бяха християни. Презвитерът още помнеше първия път, когато майка му го заведе на служба. Трябваше да се промъкват незабелязано през целия град, да се крият в тъмните сенки на къщите и да внимават за патрулиращи войници. Бащата на сегашния владетел – хан Пресиян, не обичаше християните.
Дориян никога не забрави как влезнаха запъхтени и потни в малката подземна църква и изведнъж ги заслепи ярка светлина, обгърна ги миризма на восък и тамян, а мъж, облечен в черно, подаде ръка да изправи момчето, което се бе спънало в прага. Отначало Дориян се уплаши от свещеника и дългото му изтъркано расо, но всичко се промени след като той заговори.
Никога преди момчето не бе чувало такива думи. Те го удариха право в сърцето, накараха душата му да зазвъни, а ушите му да забучат.
Дориян не помнеше какво точно каза свещеникът. Помнеше само нямото възхищение в очите на тези, които го слушат и изгарящото желание, той да бъде на неговото място. Да говори като него, да носи същия сребърен кръст на гърдите си, а вярата като лъчи да излиза през устата му и да изпълва хората.
