– Няма да намерите нищо – Теодор се бе върнал, носейки две запалени факли. Едната закрепи на стената, другата подаде на писарят.
Климент приклекна и огледа трите масивни брави на вратата и ключалките им. Не откри скорошни драскотини или нещо друго, което да подсказва, че крадецът ги е насилвал.
За разлика от тях, по катинарите на сандъците и крилата на шкафовете лесно можеха да се забележат следи от работата на крадците.
– Шперц – обяви накрая писарят. – Така са били отворени от някой, който е достатъчно добър, за да го направи. Но как е проникнал в трезора?
Теодор безпомощно повдигна рамена.
– Това е загадка – каза помощникът на Хорс. – Вчера вечерта лично с господаря заключихме вратите и проверихме катинарите на сандъците. Всичко беше наред. А и до помещението не може да се стигне просто така. Трябва да се мине през цялата къща, в коридора пред вратата има пазач. Сутринта чух виковете на господаря и го заварих да обикаля като обезумял между празните сандъци. Сам го видяхте в какво състояние е.
– Тогава как е влезнал крадецът? – повтори писарят и тръгна бавно покрай стената. – Не е насилил вратата, което значи, че може да е имал ключ. Но е трябвало да мине през цялата къща и е щял да бъде забелязан. Ако е бил вътрешен човек – Климент погледна Теодор, който храбро издържа погледа му. – Ако е бил вътрешен човек, би трябвало да има и ключове от катинарите на сандъците и вградените шкафове.
– Не е толкова просто. Господарят държи ключовете на различни връзки и винаги в себе си. Някой може да се е добрал до една от тях, но не и до останалите.
Писарят кимна.
– Какви са другите възможности? Няма тайни проходи или врати. Значи остава прозорчето – Климент се доближи и отново се опита да разклати решетката, която не помръдна. След това опита да провре главата си между решетките. – Невъзможно е човек да се промуши оттук.
– Освен ако не е джудже – опита да се пошегува Теодор, но писарят го изгледа замислено.
– Случвало ли се е нещо необичайно напоследък? Каквото и да е.
– Нищо – отговори златарят. – Освен че боритарканът Гостун изтегли всичките си спестявания. Искаше да купува някакъв имот до града. Беше удар за нас, защото сумата не беше малка, но той ни предупреди на време, така че да можем да се подготвим. Всъщност това не е кой знае колко странно. Такива неща стават непрекъснато. Но понеже питате... – Теодор остави думите му да увиснат във въздуха
– Наскоро е имало и друг обир, нали? – златарят кимна. – Искам да огледам и там.
На излизане се сблъскаха с Пацик. Зачервен и задъхан, дебелият боил бършеше с кърпичка потното си лице.
– Какво е станало тук? Къде е Хорс? Колко е откраднато? – грубо попита той и без да дочака отговор се втурна в къщата.
Подземието, където бе пазил парите си Бадур, първият ограбен златар, по нищо не приличаше на това на колегата му.
До дългия тесен коридор, подсигурен с дървени талпи, се стигаше по вита стълба. Вратата на помещението бе медна, с гравирани лъв и мечка, кръстосали лапи.
– Уж трябваше да държат крадците на далеч, но всъщност не ми помогнаха много – въздъхна златарят и отключи вратата, която се отвори със скърцане.
Висок, слаб и с увиснали мустаци, Бадур изглеждаше сломен от загубата. Докато палеше фенерите по стената, писарят се запита дали той винаги е бил толкова прегърбен или кражбата бе привела плещите му.
– Никой нито чу, нито видя нещо – въздъхна отново Батур и факлата затрепери в ръката му. – Нямаше следи от взлом, ключалките на вратата не бяха насилвани. И въпреки всичко някой се е промъкнал и е отмъкнал всичко – той се подпря на стената, сякаш споменът бе прекалено тежък, за да се задържи на краката си. – Всичко беше изчезнало! Всичко!
– Но как е станало? – Климент се приближи до малкото прозорче в дъното и разклати здравата решетка, която не помръдна.
– Не знам – отговори Батур и гласът му премина в шепот. – Мисля, мисля, мисля.... но не мога да намеря отговор. Все едно става дума за призрак!
– Призраците не отварят сандъци и не крадат злато! Още по-малко това на княза – делово отбеляза писарят. – Бил е човек и аз имам намерение да го заловя!
