Военният взе коланите в ръка и започна да гледа ту единия, ту другия, дори ги вдигна срещу светлината. Премери дължината им и кимна, след като установи, че това, което казва писарят, е вярно.
– И какво значи това? – неразбиращо попита Самуил.
– Това значи, че коланът, на който се е обесил Чака, не е бил негов! Бил е на някой друг! Това значи, че Чака не е сложил сам край на живота си. Бил е убит!
Самуил отстъпи крачка назад, пое рязко дъх и закри устата си с ръка. Токата на колана се залюля пред лицето му.
– Точно така! – каза той – Но кой...
Варнехът не успя да продължи. По стълбите се чу тропане и след секунда чигатът Винег нахълта в помещението.
– Господарю! – задъхано извика той. – трябва да дойдете веднага! Имало е нов обир. Ограбили са златарят Хорс!
Корсис махна с ръка и си поръча още бира. Беше дошъл в "Глиганската глава" с надеждата да събере сведения за Батой. Разбойникът бе заплашил господаря му, заплашвайки да го убие и на Корсис това не му харесваше.
Младежът се бе заклел да помага и пази Климент. Ако не беше писарят, сега той щеше да е разорен, а баща му да остане неотмъстен. Корсис знаеше колко много дължи на писаря и нямаше намерение да остави враговете му ненаказани. Освен това чувстваше накърнена и собствената си гордост. Бяха го причакали в гората като мишка в капан, бяха го принудили да бяга като страхливец, криейки се под коня си, обстрелван със стрели. Той също имаше сметки за разчистване.
Освен това, събраните сведения за разбойника, можеха да се окажат полезни за разследването. Батой бе казал, че има интереси в града и Климент със сигурност щеше да е любопитен да разбере какви са те.
Кръчмарят донесе нова пълна халба и я остави на мръсната маса. Корсис погледна мътната течност и поклати глава. Мястото определено не бе от изисканите. "Глиганската глава" бе точно това, на което приличаше – долнопробна дупка, в Южната част на града, където се събираше всякаква измет. Съмнителни типове, просяци и пияници, си правеха компания с избягали от гарнизоните войници. Продавачи на реликви и разказвачи на приказки, които криеха ножове в ръкавите си, седяха по ъглите, надигайки чаши. Съмнителни прекупвачи и търговци, въртяха непочтените си сделки, без никой да им обръща внимание.
Облечен в стара кожена ризница, изтъркани ботуши и прокъсано наметало, Корсис се правеше тъкмо на войник, търсещ допълнителна прехрана. Седеше с наведена глава и час по час отпиваше от чашата си, без да изпуска нищо от поглед. Вниманието му бе привлечено от двама души в дъното на помещението.
На масата им се точеше постоянна върволица от хора, кой от кой с по-съмнителен вид. Разменяха се реплики, обвити от сянка предмети сменяха притежателя си, чуваше се звън на пари.
Корсис бързо схвана какво става. Дребни крадци продаваха стоката си преди да бъдат отпратени с кимване на глава. Ако някой знаеше нещо за Батой, това най-вероятно бяха тези двамата.
Помощникът на писаря хвана за ръката минаващия покрай него кръчмар.
– Кана вино за приятелите ми в дъното – посочи към мъжете той.
– Те не са ти приятели! – озъби му се кръчмарят и издърпа ръка си.
– Но скоро ще станат – увери го Корсис и завъртя между пръстите си сребърна монета.
Кръчмарят сви рамена и сграбчи парите.
– После да не кажеш, че не съм те предупредил!
Скоро каната с вино бе поставена на масата на двамата мъже, кръчмарят се наведе над тях, шепнейки и посочи Корсис. След това махна на младежа да се присъедини към малката групичка.
– Какво искаш? – грубо попита единият от мъжете, още преди помощникът на писаря да седне.
– Работа, с която да изкарвам пари за болната си майка – Корсис се наведе през масата и се ухили цинично. Сега можеше по-добре да огледа двамата бандити, каквито не се съмняваше, че са новите му приятели. Единият беше едър и плещест, другият слаб, с хитри и бързи очи. Лицата им бяха груби и обветрени, главите остригани до голо, през веждата на високия минаваше широк червен белег.
"Малкият прибира краденото, другият го пази" – реши помощникът на писаря.
– Като поръчваш пиене на хората по кръчмите едва ли ще натрупаш много – заяде го дребният.
