– Може – съгласи се писарят. – Но това не отменя факта, че Борис писа на папата. И Николай му отговори. Праща двама римски епископи – Формоза Портуенски и Павел Популонски. Ще пристигнат след няколко месеца. Предполагам, че ще има какво да си кажат с Йоан.
Драгомир стана, изгледа още веднъж Климент, поклати глава и без да се сбогува напусна малката зала.
– И сега какво? – писарят не сваляше изпълнения си с яд поглед от варнеха. Така ли трябваше да се държат българските боили пред византийците? – Ще ми каже ли някой какво се случва или ще трябва сам да разбера?
Самуил се надигна от мястото си, приближи се до него и сложи ръка на рамото му.
– Не ни разбирай погрешно, писарю – каза той – И на мен ми се иска да изхвърля наглия византиец. Даже нещо повече. Но от как Борис се покръсти и доведе гръцките свещеници, нещата се промениха. Виждаш колко отмъстителен е станал князът. Не можем да рискуваме да си навлечем гнева му, като се държим непочтително с византийските духовници, дори когато го заслужават. Те се възползват от това. На него се подмазват, а нас унижават и използват. Някои искат да забогатеят на наш гръб, други да си върнат загубените битки, всичките ни шпионират и донасят в Константинопол. В ръцете им сме и те много добре го съзнават.
– Не трябва да допускаме това!
– Не е толкова просто – варнехът разпери ръце. – Де да можехме всеки път да се справяме като теб. Добре нареди Йоан. Сега ще има да пише донесения и оплаквания до императора и поне известно време няма да ни се бърка. Но ела. Имаш задачи за вършене Нека отидем в гарнизона. Там ще научиш всичко, което искаш да узнаеш.
С бърза крачка Самуил поведе писаря към крепостната стена. Минаха под сводестата врата с отворени железни порти и влязоха и един от ходниците на стражевата кула. Тя бе на три етажа, петоъгълна, с разклоняващи се стълбища и площадки, от които тръгваха каменни коридори.
– От тук е по-бързо – каза варнехът и махна с ръка на писаря да го последва.
Качиха се до втория етаж, спуснаха се под свода на малка арка и свиха по коридора в дясно. Бяха във вътрешността на защитната стена. През малките прозорци и бойници нахлуваше светлина, по ъглите горяха факли, а Самуил обясняваше в движение от къде минават.
– Това са складовете – посочи той няколко дебели дървени врати. – В тях държим оръжията и броните, стрели за лъковете и всякакви други полезни неща. Натам е кулата на заместника ми Винех и затворът на крепостта, но ние нямаме работа там и се надявам никога да нямаме – ухили се в сумрака варнехът, макар шегата му никак да не хареса на писаря. – Това са помещенията за стражите, тук се крият войниците по време на атака, а това е един проход, за който малцина знаят.
Самуил зави зад една от подпорните греди, огледа се бързо и помести малка сливаща се със стената врата. Преди да влязат в тъмния проход, варнехът грабна една от горящите факли.
Тунелът бе тесен и неравен, спускаше се стръмно надолу и на места се разклоняваше. Стените бяха облицовани с каменни плочи, но много от тях бяха изпадали и на местата им се подаваше пръст и корени.
– Стой плътно до мен – каза Самуил, който уверено крачеше напред. – Ако не знаеш къде отиваш, лесно можеш да се загубиш.
Не вървяха много. След минута проходът започна да се изкачва и ги отведе близо до Източната порта. Изходът му бе така умело замаскиран, че ако човек не знаеше къде и какво да търси, бе невъзможно да го намери.
Самуил загаси факлата в делва с дъждовна вода и посочи на Климент малка пристройка, долепена до вратата на Вътрешния град.
– Това е Бърлогата ми – каза Самуил и махна с ръка за поздрав на минаващите войници. – Там ще можем да говорим на спокойствие.
"Бърлогата" на варнеха напълно оправдаваше името си. Помещението бе просторно, с големи прозорци, покрити с рогови пластини, които щедро пропускаха светлината, но претъпкано с нахвърляни в безпорядък вещи. Копия и секири си правеха компания с плъстени делви и гърнета, от които стърчаха стрели и лъкове. По стените между избелелите карти бяха накачени нанизи царевица, гъби и орехи. По пода се търкаляха парчета от пергаменти, свитъци и счупени пера. В ъглите бяха натрупани един върху друг сандъци и кутии с разтворени капаци, от които висяха краищата на дрехи. Походно легло, набързо заметнато с няколко кожи, довършваше картинката.
