Взрив от радостни викове приветства успешното попадение, а намусеният Бранко отиде и стисна ръката на Кубрат, признавайки го за победител.
Смеейки се, войниците започнаха да се разотиват. Загледан в още треперещата стрела, Климент се наведе и вдигна един от оставените на земята лъкове.
– Трудно ли е? – попита той Корсис.
Вместо него му отговори победеният Бранко.
– Слагаш стрелата в тетивата и стреляш. Въпросът е какво ще уцелиш. Някой се хвалят, че от препускащ кон могат да ударят елен в окото. Или летящ сокол – той изгледа с насмешка Кубрат.
– Това наистина ли е възможно? – невярващо попита Климент.
Багаинът само сви рамена и продължи да се облича.
– Хвалби на самозабравили се фукльовци, които не знаят какво говорят! Но нали трябва да има вечер какво да говорят около масите! – с презрение се изплю на земята Бранко.
– Не са хвалби! – отговори Кубрат без да се обръща. – Това е изкуство, което малцина владеят.
– И ти си един от тях, така ли? – не престана да се заяжда загубилият стрелец. – Покажи ни тогава това "изкуство"? Или това са само високопарни приказки? Истината е, че трябват тренировки, тренировки и пак тренировки! А не празни думи.
– Така е – съгласи се багаинът и опъна тетивата на роговия си лък. – Но освен тренировки трябва и друго – дух!
– Хахаха – изсмя се Бранко. – Още думи. Докажи го ако можеш!
Багаинът въздъхна.
Войниците, които бяха тръгнали да се разотиват, спряха, за да чуят спора на двамата стрелци.
– Докажи го, Кубрат! – извика един от тях и писарят разпозна в него войника, заложил за Бранко.
– Докажи го! Докажи го! – завикаха и останалите, предвкусвайки предстоящото зрелище.
Багаинът се огледа и повдигна рамена:
– Щом настоявате... – думите му се понесоха по вятъра – Понеже очевидно нямаме сокол или препускащ елен, ще ми трябва едно от онези там – той посочи едно от реещите се във въздуха хвърчила.
Само след минута войникът, който го пускаше, се приближи с играчката си.
– Свали го на земята! – нареди Кубрат. След като хвърчилото бе приземено, той внимателно нарисува върху пергамента две големи колкото монети точки. – Колко нависоко може да полети? – попита той.
– Въжето ми е някъде около 50-60 метра – отговори войникът.
– Развий го до край тогава! – заповяда багаинът и отстъпи назад.
Собственикът на хвърчилото не чака втора покана. Той се затича, леко го хвърли във въздуха и започна бавно да отпуска въжето, докато подето от вятъра, то се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Накрая хвърчилото изпъна въжето до край и остана да се полюшва на него високо, високо в небето – малка бяла точка, свързана с невидима нишка със земята.
– Никой не е в състояние да улучи подобно нещо! – каза писарят, докато останалите с интерес следяха какво прави Кубрат.
Без да показва никакви емоции, все едно е сам на поляната той се наведе и с бавни, отмерени движения взе две стрели от кочана си. Багаинът изглеждаше напълно вглъбен в това което прави, виковете и дюдюканията на войниците не му правеха впечатление. Кубрат бавно вдигна едната стрела, положи я върху лъка и го обтегна без видимо усилие. След това го вдигна към небето, задържа изпънатата до крайност тетива и стреля. Тялото му дори не потрепери, ръката му, държала до преди миг стрелата, леко се спусна покрай кръста му. Последва втори изстрел, изпълнен също толкова внимателно, съсредоточено и грациозно, но и напълно естествено, сякащ човек, лък и стрела бяха едно.
Накрая Кубрат си пое дъх, тръсна глава и тръгна към дрехите си.
– Уцели ли? Уцели ли? – възбудено викаха всички, докато войникът навиваше въжето, дърпайки хвърчилото си към земята.
– Напълно невъзможно! – отговори Бранко. – Видяхте ли го този самохвалко, дори не се прицели както трябва!
Думите му бяха заглушени от одобрителен рев, защото хвърчилото бе слязло достатъчно ниско, за да се видят двете забити в него стрели.
– Но как е възможно? – Климент не можеше да повярва на очите си. – Как е възможно да се стреля така?
Вместо отговор, последваха нови викове. И двете стрели бяха пронизали тънкия пергамент точно в черните точки. Невярващ, Бранко приближи до сваленото хвърчило, подритна го с крак, след което бързо се отдалечи, последван от дюдюкането на останалите войници.
