— Чао — каза Бутс и заприпка към другия край на лодката.
Грегор с усилие се надигна и седна. Болеше го цялото тяло, сякаш беше болен от грип. Облегна се на борда на лодката и погледна превързаната си ръка.
— Е, как изглежда под превръзката?
— Не е гледка за хора със слабо сърце — каза Марет. — Можеш да благодариш на Хауард, че ти спаси ръката.
— Спасил я е? Щели сте да я отрежете? — попита Грегор, като инстинктивно я придърпа по-близо.
— Нямаше да имаме избор, ако отровата се разнесеше по-нататък, но Хауард успя да я изсмуче от раните — каза Марет.
— Ъх, гадост. Благодаря, Хауард — каза Грегор, като сгъна предпазливо пръсти. Лукса му се намръщи. — Какво? Смукал е отрова от ръката ми! И не мога да кажа едно „благодаря”?
— Обучен съм да оказвам помощ във вода. Заклел съм се да спасявам всеки в опасност, свързана с вода — каза Хауард.
— Ако братовчед ми беше внимавал онази нощ, нямаше да има нужда да си толкова благодарен каза Лукса.
Грегор си спомни как се събуди, видя пипалото.
— Не, аз бях виновен. Трябваше да стоя на пост и… и заспах. — Срамуваше се да го признае, но не беше честно да остави Хауард да поеме вината.
В продължение на минута всички мълчаха, после се обади Марет:
— Вероятно пак щяха да ни нападнат. Но е изключително важно да оставаш буден, когато си на пост. Не само собственото ни оцеляване, а и оцеляването на много хора зависи от това пътуване.
Значи беше още по-лошо, отколкото си мислеше Грегор.
— Съжалявам, бях уморен, но мислех, че ще мога да остана буден.
— Умението да стоиш на пост е нещо, което се учи.
— Има дребни хитрости, с които да държиш ума си буден. Ще ги научиш — каза Хауард. Но Лукса и Марет не казаха нищо и Грегор разбра, че за тях това, което беше направил, е непростимо. Хауард идваше от Извора; там не беше толкова опасно. Лукса и Марет се бяха сражавали с твърде много плъхове, за да го оставят да се измъкне толкова лесно.
Марет обяви почивка за вечеря. Грегор беше гладен като вълк. Натъпка прекалено много храна в устата си, задави се и се наложи да изплюе един залък Хляб.
— Извинявайте. Май не съм ял от снощи на вечеря.
— Това беше преди две вечери — каза Хауард. — Прекара в безсъзнание почти цели два дни.
— Два дни! — възкликна Грегор. Никога преди не беше губил съзнание за толкова дълго. Два дни, плюс онзи, когато беше пристигнал. Сигурно бяха поне на половината път до Гибелния, а той се чувстваше точно толкова неподготвен да се изправи срещу него, колкото когато тръгна от Регалия. Редно беше да направи нещо! Помисли си да помоли Марет да му даде още няколко урока с меча, но беше толкова изтощен от отровата на сепията, че се съмняваше дали ще може да го повдигне.
Освен това, изглежда, че уцелването на разни неща с меча не му беше проблемът. Всъщност, ако имаше проблем, той беше, че не можеше да спре да се бие. Сякаш нещо завладяваше цялото му същоство, нещо извън неговия контрол.
В слаб опит да подобри шансовете си с Гибелния, известно време остана да лежи по гръб и да цъка с език, за да се упражнява по ехолокация. Но умът му постоянно се връщаше към сепията и към това, как не беше в състояние да се спре да я удря с меча Всъщност дори не си спомняше да се е сражавал с нея, както не си спомняше как е разсякъл всичките „кървави топки”. Цък! Понякога това се случваше на луди хора… Те имаха бели петна в паметта и не помнеха как са се озовали някъде и какво са прави ли там. Цък! О, и онзи тип в оня филм за върколаците, дето му се случваше същото. Той се събужда ще целият окървавен и се чудеше какво е станало с дрехите му. Цък! Грегор знаеше, че всъщност върколаци не съществуват. Цък! Но пък откъде беше толкова сигурен? Ако го бяха попитали преди шест месеца, щеше да каже, че няма и гигантски говорещи плъхове!
Цък! Цък! Цък!
Никак не напредваше с тази ехолокация. Може би Рипред беше прав: трябваше да се съсредоточи Но кой можеше да се съсредоточи, когато се намираше насред подземно море, пълно с отровни сепии, на път да убие чудовищен бял плъх? Не и той.
Грегор се надигна, седна и видя, че Лукса седи наблизо и остри меча си на някакъв камък.
