— Е, хайде научи ме — каза Грегор, обезкуражен.
Като начало Рипред го накара да затвори очи и зацъка с език. После трябваше да се вслушва много внимателно в начина, по който звучи. Предполагаше се, че звукът ще е по-различен, когато го насочваше към стената на пещера, отколкото когато го насочваше към Рипред. После Рипред го накара да изключи фенерчето, да цъкне с език, да се заслуша и да насочи фенерчето натам, където според звука! Можеше да е плъхът.
Наистина полагаше усилия, но за последните два дни му се събираха само около три часа сън, плюс ужасът от това, че беше отново в Подземната страна, и пророчеството, и обучението, и…
— Съсредоточи се, Горноземецо! Това може да ти спаси живота! — изръмжа Рипред, когато Грегор не успя да го открие за десети пореден път.
— Това е глупаво, Рипред — всичко ми звучи еднакво! — ядоса се Грегор. — Добре, не мога да го направя.
— Не, не е добре. Ще се упражняваш. Всеки път, Когато ти се отдаде възможност тук долу и когато се прибереш вкъщи — ако изобщо се прибереш вкъщи, винаги, когато можеш — нареди Рипред. — Може и да не го овладееш, но очевидно ще постигнеш някакво подобрение!
— Добре. Хубаво. Ще се упражнявам. Приключихме ли? — попита Грегор леко надменно. Нямаше особено намерение да спори повече с плъха.
Изведнъж носът на Рипред се озова на сантиметри от неговия. Очите му бяха присвити гневно.
— Слушай, воине — изсъска той. — Един ден ще установиш, че няма значение дали можеш да уцелиш три хиляди „кървави топки”, ако не можеш да намериш една в тъмното. Ясно ли ти е?
— Да — успя да продума Грегор. Рипред не по мръдваше. — Значи, ще се упражнявам. Обещавам — каза Грегор. — Наистина.
— Хубаво. Сега да идем да поспим. И двамата сме изтощени — каза Рипред.
Докато вървяха мълчаливо към града, Грегор се запита дали Рипред би се поколебал да го убие. Когато бяха на мисията за откриването на баща му, Рипред му беше спасил живота, защото се нуждаехме взаимно един от друг: Грегор имаше нужда от Рипред, за да намери баща си. Рипред имаше нужда от Грегор, за да му помогне да победи крал Горджър и някой ден той да стане водач на плъховете. Рипред сигурно още имаше нужда от Грегор за Гибелното пророчество. Но след като Грегор престанеше да му е полезен, дали нямаше да поиска да се отърве от него?
Грегор влачеше крака, докато се изкачваше по стълбите към мястото, където мислеше, че е спалнята му. Тук беше много късно — вероятно горе-долу времето, по което беше пристигнал в града предишната нощ — и всички спяха. Изгуби се и нямаше кой да го упъти. Докато се луташе наоколо, търсейки някой страж, стигна пред дървената врата на стаята с пророчествата на Сандуич.
Вратата беше открехната. Това бе странно; мислеше, че я държат заключена през цялото време. Вътре сигурно имаше някой.
Бутна вратата да я отвори по-широко и пристъпи вътре.
— Хей? Има ли някой вътре?
Отначало си помисли, че стаята е празна. Лампата под Гибелното пророчество още светеше, но не изглеждаше някой да го чете. После чу слабо шумолене в далечния ъгъл и тя пристъпи на светло.
— О! — Грегор подскочи не само защото се стресна, а защото видът ѝ бе страшен. Беше виждал Нериса само веднъж, когато се сбогуваше с брат си Хенри, преди да заминат на мисията. Грегор помнеше, че беше много слаба и изглеждаше нервна. Беше му дала препис от Сивото пророчество, за да го вземе със себе в пътуването. Лукса му беше казала, че >: тя може да гадае бъдещето, или нещо такова.
Ако преди беше слаба, сега тя беше направо мършава. Очите ѝ блестяха огромни и хлътнали на светлината на факлата. Докато Лукса имаше светло-виолетови кръгове под очите, тези на Нериса бяха подчертани от тъмночервени полумесеци. Косата ѝ, която се спускаше много под кръста, беше свободно пусната и със заплетени кичури. Макар да беше загърната в дебело наметало, трепереше от студ.
— О, съжалявам. Не исках да… аз просто… само търсех да спя… искам да кажа, търсех мястото, където спя. Спалнята ми. Извинявай. — Грегор тръгна да излиза заднешком от стаята.
— Не, почакай, Горноземецо — каза Нериса с треперлив глас. — Остани за малко.
