Дотогава Рипред се беше овладял и се беше изпънал удобно на хълбок. Туичтип още стоеше с нос, заровен в дупката в мъха. Дишаше през устата, с късо, тревожно пуфтене.
Соловет се приближи към плъховете, като междувременно даде знак на Арес да кацне. Огледа на трапниците с каменно изражение.
— Току-що изпратих единайсет души от моите войници в болницата.
— О, само ги одрасках. Просто им дадох малко възможност да се упражнят на живо върху плъхове, а според мен и двамата трябва да признаем, че имаxa нужда от упражнението — каза Рипред с многозначително кимване.
— Трябваше да се срещнеш с нашия патрул при Куинсхед утре — каза Соловет.
— Това за утре ли беше? Сигурен бях, че е днес. И чакахме, и чакахме, а горката Туичтип беше толкова нетърпелива да види за пръв път Регалия, че сърце не ми даде да я разочаровам дори минута повече. Нали, Туичтип? — каза Рипред, като смушка плъха с връхчето на опашката си.
Туичтип рязко измъкна нос от мъха, щракна със зъби към опашката на Рипред, която той измъкна от обсега ѝ точно навреме, и отново заби нос в пръстта.
— Не е ли истинска чаровница? Не е ли просто неустоима? — каза Рипред. — И я имах само за себе си по време на пътуването от Мъртвата земя. Представете си колко беше забавно.
Туичтип го изгледа гневно, но не нападна отново.
— И по каква причина имаме удоволствието да бъдем в компанията ѝ? — попита Соловет, като измери с поглед Туичтип.
— Ами, доведох я като подарък. За теб, за твоите хора и за нашия Грегор. Да, най-вече за Грегор — каза Рипред.
Грегор разтревожено погледна разгневения женски плъх:
— За мен ли? Тя е подарък за мен?
— Е, не буквално. Едва ли може да се каже, че я притежавам. Но се спазарих с нея. Тя се съгласи да ти помогне да намериш Гибелния, а аз се съгласих да ѝ позволя да живее с моята весела малка компания от плъхове в Мъртвата земя, ако успее — каза Рипред. — Виждаш ли, преди години е била прогонена от земята на гризачите, и оттогава оцелява сама.
— Защото е луда — каза Соловет, сякаш беше очевидно.
— О, не, не е луда. Туичтип е надарена. Покажи на хората какво можеш да правиш, Туичтип — каза Рипред. Туичтип само го изгледа злобно. — Хайде, давай, покажи им, иначе отново те чака живот с мен, моя милост и моята очарователна особа.
Туичтип неохотно повдигна глава и изтръска мъха и пръстта от носа си. Наклони брадичка на зад, подуши силно и направи гримаса:
— Сестрата на момчето се намира на третото ниво от голяма кръгла постройка в стая с осем други мъничета и двама големи. Току-що е яла торта и прясно мляко. Расте ѝ ново зъбче. Пелената ѝ е мокра, а ризката ѝ е розова — изсъска Туичтип. После пак натика нос в мъха.
Соловет повдигна вежди.
— Тя е мирисовидка?
— Да, обонянието ѝ е така неестествено изострено, че може да долавя дори цветове. Тя е една на милион. Аномалия. Прищявка на природата. Парий, защото представителите на собствения ѝ вид намират дарбата ѝ за много изнервяща. Но струва ми се изключително полезна за теб, скъпа моя Coловет — каза Рипред.
— А и не е лош боец. Щом е оцеляла сама в Мъртвата земя. — За първи път Соловет се усмихна. — Можеш ли да останеш за вечеря, Рипред?
— Мога да бъда убеден — каза Рипред. — Може ли да приготвят онова нещо със скаридите? И да не пестят сметаната.
— Никакво пестене на сметаната — съгласи се Соловет.
— И дайте на Туичтип много храна, но я пригответе без подправки. Обработвайте я възможно най-малко. Миризмата ви е отблъскваща за нея — каза Рипред.
Соловет нареди да заведат Туичтип в една отдалечена пещера извън Регалия, където миризмите на града нямаше да са толкова мъчителни за нея.
Преди да тръгнат, Соловет се обърна към Грегор:
— Нямах време да те поздравя както трябва, Грегор. Чух, че си предизвикал истинска сензация на днешната тренировка.
— Предполагам — каза Грегор.
— Разсякъл е всичките топки — каза Соловет на Рипред.
— Сериозно? — каза Рипред, като го огледа с интерес. Внезапно опашката на Рипред се вдигна ей така, от нищото, и рязко замахна към Грегор. За своя изненада, Грегор откри, че вече я е стиснал в ръка. По рефлекс беше парирал удара на сантиметри от лицето си.
