— Трябваше да ми кажеш за обучението. Редно беше да имам право на глас в това!
A c кого говореше?
— Да, да, можехме да се въртим безкрайно в кръг, докато се опитваш да измислиш начин да го предпазиш, но не е възможно. Независимо какво искаш.
Звучеше като Соловет. Тя беше съпруга на Викус, баба на Лукса и предводителка на армията на Регалия. Обикновено говореше с любезен, сдържан тон. Но Грегор я беше чувал да издава резки заповеди в битка. Умението на Соловет да се преобразява от благовъзпитана дама във войник го смущаваше, защото никога не знаеше кое да очаква. Сега звучеше повече като войник.
Грегор не искаше да подслушва, затова се обърна, за да се измъкне незабелязано. После обаче чу името си и не можеше да не се заслуша.
— А замисляла ли си се какво е желанието на Грегор? Той няма ли право на глас? Той отблъсна меча, Соловет. Не желае да се бие — каза Викус.
— Никой от нас не желае да се бие, Викус — каза Соловет.
Викус издаде някакъв звук, подобен на „хм” — изглежда намекваше, че според него може би някой от присъстващите изпитва удоволствие да се бие.
— Никой от нас не желае да се бие — твърдо повтори Соловет, — но всички го правим. А в края на краищата пророчеството нарича Грегор „воина”. Не „миротвореца”.
— О, пророчествата често са подвеждащи. Нарича го „воин”, но може би оръжията му не са онези, които са ни познати. Миналия път се справи много добре без обичайно оръжие — каза Викус. — Ще повторя, че отблъсна меча на Сандуич!
— Да, когато беше в безопасност и си мислеше, че всичко е свършило. Но си спомням, че поиска меч по време на мисията — отвърна бързо Соловет.
— Но нямаше нужда от него. Мисля, че беше по-добре без него — каза Викус.
— А аз мисля, че ако го изпратиш невъоръжен този път, гарантираш смъртта му — каза Соловет.
После настъпи мълчание.
Грегор се отдръпна от вратата възможно най-бързо и някак успя да стигне обратно до стаята си.
Малкото сън, който успя да си открадне тази нощ, беше изпълнен с тревожни сънища.
Грегор се събуди отпаднал и в лошо настроение. Друг долноземец, когото не познаваше, му поднесе закуска. Остави Бутс под грижите на жената, която я беше изкъпала предишната вечер, и се отправи навън. Днес се предполагаше да започне обучението си. Каквото и да беше то.
След като мина по няколко коридора, Грегор осъзна, че няма представа къде трябва да отиде. Лукса беше споменала нещо за поле. Дали имаше предвид спортната арена? Това беше първото нещо, което Грегор беше видял в Регалия — огромният каменен овал, където долноземците играеха някаква игра на топка, яхнали прилепи. Беше на двайсет минути бърз ход от двореца.
Грегор успя да намери изхода, охраняван от двама стражи. Пред него имаше платформа, окачена на въжета. Когато помоли стражите да го свалят до земята, те реагираха изненадано:
— С твоя хвъркач нямате ли уговорка да се срещнете във Високата зала, за да те отведе на обучение? — каза единият.
Предната вечер Арес и Грегор се бяха разделили, без да си разменят нито дума.
— Не, Арес трябва да е забравил — каза той.
— А, да, Apec — каза стражът и погледна многозначително другаря си.
Макар че Грегор беше ядосан на Арес, намекът в този поглед не му хареса.
— И аз забравих — каза той. — Трябваше да му напомня.
Стражите кимнаха и му направиха път да стъпи върху платформата, която спуснаха на шейсет метра до земята. Макар че спускането беше плавно и спокойно, Грегор се беше вкопчил във въжетата. Подземната страна предоставяше безкрайни възможности за подновяване на страха му от височини.
Градът гъмжеше от бледокожи жители с виолетови очи, които се занимаваха с делата си. Много хора се взираха в него, но ако уловеше погледа им, те му кимваха почтително. Някои дори се покланяха. Познаваха го или поне бяха чували за него. Той беше воинът, който беше спасил града им от унищожение. Известно време Грегор се наслаждаваше на вниманието, но после осъзна, че хората вероятно очакваха от него да тръгне да се бие с онзи ги гантски бял плъх. Запита се колко ли войници щяха да му дадат, за да го убият. За толкова голямо и зло същество… може би цяла армия!
