За миг изражението на Ротшилд показа, че дори тя е осъзнала, че е прекалила. Но този миг отмина бързо.
- Ти каза, Нина, че си дошла и смяташ да се задържиш тук. Според мен за всички е най-добре да си идеш. А най-добре ще е повече да не се връщаш.
Нина се изправи и сви юмруци, за да не види Ротшилд треперенето на ръцете ѝ.
- Онова, което правиш в Египет, е обида за професията и ти го знаеш много добре.
- И двете знаем коя е истинската обида за професията - възрази Ротшилд. Нина я погледна с омраза, отвори вратата и излетя от офиса. Отдясно на сградата на ООН имаше малък парк; Нина профуча край него, а двайсет минути по-късно гневът продължаваше да бушува в гърдите ѝ. Изпитваше някакво перверзно удоволствие от него - знаеше, че щом утихне, на мястото му ще се възцари отчаяние, по-дълбоко от всякога.
Но тя знаеше, че не може да го поддържа безкрайно. Пое си дълбоко дъх, извади телефона си и се обади на Еди. За нейна огромна изненада телефонът му беше изключен, вместо да бъде прехвърлен на гласова поща. Странно. Еди никога не изключваше телефона си.
Това беше достатъчно да угаси гнева ѝ и тя усети как отчаянието бавно запълва мястото му. Единственото, което искаше, беше да се прибере у дома. Тя зави на запад по 42 улица и тръгна към станцията на метрото. Някъде по средата на пътя телефонът ѝ иззвъня. Мислейки си, че е Еди, тя бързо го извади, но на екрана беше изписан непознат номер. Първоначално се поколеба, но после реши да отговори.
- Нина ли е на телефона? - разнесе се глас с джърсийски акцент.
- Да?
- Обажда се Чарли, Чарли Брукс. Шефът на Еди.
- О, здравейте - каза тя. - Как сте?
- Добре, благодаря. Вижте, опитвам се да се свържа с него, но телефонът му е изключен. Той с вас ли е? Трябва да говорим за един нов клиент.
- Не, не е с мен. И аз се опитвам да се свържа с него.
- Така ли? Хм. Не му е присъщо да изключва телефона си, когато не е на работа.
- Не е ли с Грант Торн?
- Не, чак довечера. Вижте, ако се чуете с него в близкия един час, кажете му да ми се обади. В противен случай ще дам работата на едно от другите момчета.
- Ще му кажа. - Тя прекъсна връзката. Щом Еди не е на работа, тогава какво правеше и защо телефонът му беше изключен? Освен това… защо ѝ беше казал, че ще бъде с Грант Торн цял ден?
През афектираното ѝ съзнание преминаха всевъзможни сценарии. И нито един от тях не беше добър. Дали не правеше нещо, за което не искаше тя да разбира? Последните няколко месеца не се отразиха добре на връзката им. Дали си нямаше някоя друга?
Тя разтърси глава, отказвайки да го приеме. Еди не би ѝ го причинил.
Дали?
Тя стигна до станцията Гранд Сентръл и хвана метрото за Куинс, поемайки по тъжния път към Блисвил. По пътя телефонът ѝ звънна веднъж - не обаждане, а текстово съобщение. Еди. Кратък, както винаги.
„Извинявай, имам работа. Ще звънна после. Как мина в ООН? Целувки, Еди”.
- Страхотно мина - въздъхна Нина.
*
Черната лимузина „Кадилак” прекосяваше центъра на Манхатън.
- Почти стигнахме, господин Торн - обяви шофьорът.
- Добре - отвърна Грант. Той беше облякъл официалния костюм, който беше купил предишния ден. Разхлаби яката си с пръст. Беше ужасно напрегнат, съвсем различен от обичайния, самонадеян Грант, когото всички познаваха.
- Добре ли сте? - попита Еди.
- Да, да, чудесно. Но, знаеш ли, това е голяма работа. По-голяма от наградите „Пийпълс чойс”.
Еди предпочете да запази мнението си за себе си. Нюйоркската „църква” на Храма на Озирис всъщност беше внушителна сграда в Ийст Мидтаун, с неонова табела над входа, представляваща египетско око, затворено в триъгълник, който сигурно символизираше пирамида. Но докато сградата не беше нещо забележително, тълпата отвън беше същата като край червения килим в нощта на Оскарите.
- Много хора - каза той. Неколцина мъже в ушити по поръчка тъмнозелени блейзъри прочистиха терена, за да може кадилакът да мине.
- Много популярна религия, човече. Та кой не иска да живее вечно?
- Зависи с кого живееш. - Лимузината спря. - Искате ли да изчакам в колата?
- Не, ела с мен, поогледай се. Може пък да решиш да се присъединиш.
