Не беше. Достатъчно ѝ беше да види първите думи „Съжаляваме, но…”, за да разбере, че е отхвърлена за пореден път. Щом веднъж заклеймяха някого като ексцентрик, той си носеше клеймото цял живот - дори през цялото време да е бил прав.
Нина остави писмото на масата, тръшна се на скърцащия диван и отново въздъхна. Клеветническата кампания, подета от могъщия ѝ враг, не само я беше лишила от работа, но беше станала причина всички да я смятат за луда, като онези, които твърдяха, че са намерили Ноевия ковчег, Ел Дорадо или Йети. Някогашните ѝ невероятни открития - Атлантида, гробниците на Херкулес и на крал Артур - изведнъж се оказаха нещо незначително, академичните кръгове се оказаха също толкова късопаметни, както всички останали: какво си открила за нас напоследък?
Така че сега беше безработна, без каквито и да е перспективи… и съвсем скоро щеше да е без никакви пари. Единственото, което имаше, беше Еди.
Което всъщност не беше съвсем вярно, защото работата му непрекъснато го държеше далеч от нея.
В един от съседните апартаменти се разплака бебе, тънките стени почти не го заглушаваха.
- По дяволите - промърмори тя и притисна длани към лицето си.
*
Еди Чейс излезе от високата тухлена сграда в Ийст сайд и огледа улицата в двете посоки, преди да тръгне да слиза по стълбите.
- Видях те - разнесе се женски глас зад гърба му.
Еди се обърна и я погледна.
- Видя кое?
- Теб, как проверяваш дали навън има някой, който може да те разпознае. - Ейми Мартин слезе по стълбите с развяващи се тъмни къдрици и прегърна англичанина през кръста. - Много си съобразителен.
- Не бих искал Нина да разбере точно сега, нали? - каза той на по-младата жена. - Сам ще ѝ кажа, когато моментът е подходящ. Не искам и някой друг да научи.
Ейми се ухили.
- Но пък ти хареса, нали? Не го отричай. - Тя отиде до завоя, оглеждайки се за такси. - Искаш ли утре пак да го направим?
- Да, стига да имам време - отвърна Еди. - Зависи дали Грант Торн ще се нуждае от мен.
Тя отново се ухили и поклати глава.
- Все още не мога да повярвам, че движиш с филмова звезда.
- Не може да се каже, че „движа” с него. Аз съм му бодигард, а не най-добър приятел. Честно казано той е… един тъпанар.
- Да, ама кара ламборгини, нали? Яко.
- Жалко за колата. Никога не шофира с повече от двайсет километра в час, защото иска всички да го видят, че седи вътре.
- Днес ще го пазиш ли? - Едно такси се появи и Ейми му махна да спре.
- Да, след малко отивам да го взема. Иска да си купи костюм за някакъв благотворителен прием тази вечер, така че ще трябва да го наглеждам. Защото Пето авеню е толкова опасно място.
Таксито спря точно когато телефонът на Еди иззвъня. Той погледна към екрана: Нина.
- Хубаво, върви се забавлявай с холивудските си приятелчета! - каза Ейми, докато се качваше в колата.
- Ще се опитам - отвърна той и се обади по телефона: - Здрасти.
- Здрасти - каза Нина. - Къде си? - През последните месеци беше опознал до болка натежалия ѝ от съня глас, но сега в него се усещаше и меланхолия.
- Ами… с Грант Торн съм, във фитнес салона.
Мълчание.
- Аха. Кога ще се прибереш у дома?
- Ще се видим утре! - извика Ейми, докато таксито се отдалечаваше.
Той ѝ махна раздразнено.
- Няма да е скоро, съжалявам. Ще бъда с него цял ден.
Второ разочаровано „аха”, последвано от:
- Кой беше това?
Той погледна виновно отдалечаващото се такси.
- Една жена в такси.
- Мислех си, че си във фитнес салона.
- Чакам отвън. Какво има?
Тя въздъхна.
- Нищо. Няма значение.
- За мен има. Виж, ще се обадя на Чарли да провери дали не може някой да ме замести.
- Не, всичко… всичко е наред. Все пак парите ни трябват, нали? - Смехът ѝ прозвуча повече отчаяно, отколкото весело.
- Сигурна ли си? Ако искаш, мога…
- Няма нужда, Еди. Няма нужда. - Въобще не звучеше сигурна.
Телефонът му изчурулика, подсказвайки му, че някой друг звъни. Погледна към екрана и видя, че го търси клиентът му.
- Съжалявам, но трябва да вървя. Намери ли бележката за млякото?
- Да, намерих я. Ще се видим като се прибереш. Обичам те.
- И аз те обичам - отвърна той точно когато тя прекъсна разговора. Страхотно. Сега се почувства още по-зле, че я лъже.
